cloud_atlas_ver2

Облакът Атлас: Великата Илюзия е жива!

cla2

Ивайло Сарандев

Първият път, в който човек се озове в киносалона, би трябвало да е магически. Знам, че за мен беше така. Бях на пет и филмът беше ‘Цар Лъв’. Първичното ми очарование от вълшебствата, които се случваха в зала 1 на НДК тогава бяха достатъчни, за да се пристрастя мигновено. И до ден днешен мине ли седмица, в която аз да не посетя ‘Великата Илюзия’, започвам да се чувствам некомфортно. Усещам абстиненцията и се опитвам да задоволя нуждата си от това да бъда мамен и заблуждаван от който и да е филм като изгълтвам жадно по три от тях на ден вкъщи. Излишно е да казвам, че нищо не е същото…

Когато пристъпих в залата, стиснал в дланта си билет, сякаш животът ми зависи от него, и се настаних спокойно на своето място аз знаех, че ще бъда впечатлен. Ако не от крайния резултат, то поне от амбицията и мащабите на ‘Облакът Атлас’. За тези, които не са съвсем наясно – братът Анди и (вече) сестрата Лана (преди Лари) Уашовски, създателите на ‘Матрицата’, обединяват гениалните си анти-утопични съзнания с романтичното такова на европееца Том Тиквер, който ни даде фанатично-оригиналния ‘Бягай, Лола!’, прелестно-интимния ‘Небеса’ и визуално зашеметяващотото бижу ‘Парфюмът: историята на един убиец’. Няма самоцел в събирането на тези три така различни съзнания. Проектът им е, по природа, дори по-амбициозен от самите тях. Книгата на Дейвид Мичъл’Облакът Атлас’ обединява шест различни времеви периода, свързани помежду си не само чрез това, че герой от 1936 чете мемоарите на герой от 1849 и т.н., но и чрез генералната идея на книгата/филма – прераждане, кръговрат, безсмъртността на душата и нейното превъплъщаване и видоизменянето (или запазването) й в злодей/жертва/герой, в зависимост от нуждите на времето и в зависимост от постигнатото от нея в предишните й животи.

Звучи симпатично, нали? Става още по-интересно. Три от шестте разказвателни рамки – тези през 1936, 1973 и 2012 – са режисирани от Тиквер, докато останалите три – тези през 1849, 2144 и 2321 – са дело на двамата Уашовски. Резултатът от различните похвати на немския режисьор и неговите американски колеги е меко казано впечатляващ. Докато през 1973 гледаме абсурдна комедия тип пародия на “Полет над кукувиче гнездо” (без лоботомията и трагедията), а през 2012 сме свидетели на конспирационен трилър, то 2144 ни пренася във време на престрелки с футуристични оръжия, напрегнати бягства с джетове и доста директно отправена социална критика към консуматорското ни общество. Общо взето – всичко, което можем да очакваме от режисъорите на ‘Матрицата’.

cla

И докато се опитвате да разберете какво точно се случва на екрана, защото шестте истории се преплитат както си искат и не следват някаква особена последователност, за да улеснят зрителя, вие ще усетите как един час след началото ще сте напълно потопени в тази фантастична, визуално зашеметяваща и учудващо идейна Одисея, замаскирана като летен блокбъстър, парадираща успешно като арт филм и в крайна сметка постигаща всичко това, заради които филмите са способни да променят животи – невероятна комерсиалност и достъпност до обикновения (но интелигентен) зрител, който дори няма да усети как след края на филма идеологията на творците се е намърдала на топло в съзнанието му, докато простичко са му били разказани няколко увлекателни истории. И спокойно, ако това звучи твърде хубаво, за да е истина, нека само допълня, че след гореспоменатия един час има още цели два! Един час аклиматизация към този нов свят (като този час нагаждане по никакъв начин не е лишен от удоволствие за зрителя, а даже напротив – процесът е невероятно приятен) и след това – още два часа филм. Мечта!

Излишно е да споменавам всички талантливи и феноменално разностранни актьори (и досега се чудя как са събрали точно тези на едно място) – можете да проверите имената и лицата им на плаката по-горе. Специалната си почит отдавам на любимците си –  тридесетина годишните британци Бен Уишоу и Джим Стърджис – които въпреки (или може би заради) младостта си са дотолкова отдадени на предопределените им роли, че дори засенчват звездните си колеги Холи Бери и Том Ханкс и доставят на зрителя невъобразимо удоволствие всеки път, когато озарят екрана с наивното си и невинно хлапашко присъствие.

Чисто визуално филмът е като нищо, което се виждали досега. Безобразно красив, пищен, понякога дори прекалено амбициозен и всепоглъщащ. Гледайте го на голям екран. Докато още има време. Невероятно важно е да е на голям екран! Или, ако го изпуснете по кината, просто не го гледайте докато не станете невъобразимо богати и не си купите собствен киносалон, за да си го прожектирате (а може просто да изчакате да се появи в Дом на Киното).

Позволете си да се потопите в това омразно клише – Магията на Киното – защото филмите, които наистина   ви карат да се изгубите в тази Магия започнаха да стават опасно малко! А аз все си мисля, че ние, зрителите, заедно с ‘Облакът Атлас’, можем да променим това.

*Снимки: impawards.com; uk.eonline.com; movies.about.com

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s