100_1609

Бай Сърбьо във влака

Моника Балабанова

В края на ноември се отправих към Белград. Очаквах с трепет срещата с близка приятелка, която да ми разкрие тайните на града. Пътуването дотам обаче се оказа далеч по-интересно. За този нощен „трип“ във влака, който ме върна години назад и ми преразказа нагледно за старата българо-сръбска дружба, искам да ви разкажа.

Image

Часът е 20:12. Излизам от мръсния подлез на най-далечния перон на Централна гара в София и с ужас осъзнавам, че влакът е онази червена точица в далечината, която трябва да стигна в следващите 3 минути. След минута и половина, когато съм там, ужасът ми е дори по-голям – дали това изобщо е правилният влак? . Светлини – няма, българи – няма, студенти – няма, момичета – няма, отопление – няма. Единствените хора, които кръжат наоколо, са чичковци на възраст около 50 години, високи, неподдържани, с щръкнали кореми, прошарени коси, в анцузи и пуловери, които ми отговарят, че „Ово је воз за Београд“.

Качвам се. В купето със запазеното ми място вече са се настанили единствените жени, при това говорещи на български език, но, оказва се, те имали също запазени места, а и чакали още хора. Аз дори не поглеждам билетите им, защото изглежда във вагона има предостатъчно свободни места.

Влакът е малък – състои се само от 2 вагона:  един спален и още един с обикновени седалки. Със скромния си студентски бюджет аз разбира се съм си купила билет за втория тип, но с изненада установявам, че малко хора пътуват нощем от нашата за сръбската столица, при това безспорно преобладават братята сърби. Всички са облечени еднакво, имат еднакви черти на лицето, мимики, жестове, смеят се по един и същи начин, напрегнати са едновременно и всички се познават помежду си. Но най-чудно е, че в този вагон лампи не светят, ама за сметка на това всички са оборудвани с фенерчета – както кондуктори, така и пътници…

Влизам в едно от последните (или първи, зависи от гледаната точка) купета, където вече се е настанил спътникът в бъдещето ми пътешествие. Описанието е излишно, тъй като той прилича на всички останали. Питам го дали мога да остана, а той изпод вежди ме пита първо дали съм българка и едва след като получава моето глухо и плахо „Да“, задава втория въпрос – закъде пътувам. Очевидно крайната дестинация не му се нрави, но се смилява над мен, нарежда ми да седна до прозореца и дори възпитано по грубоват балкански маниер ми грабва раницата и я поставя на рафта над главата ми. Чакам няколко минути преди да посегна към нея и да извадя някои неща, от които имам нужда. През това време наблюдавам –  в средата на пода има празно найлоново пликче, което не просто е изхвърлено там, а сякаш е било пригладено послушно от някого нарочно; срещу мен е закачена седалка за кола и дебелото, износено яке на моя спътник. Той пътува с много багаж – цялото купе е затрупано с чанти и няколко пълни жълти торби Billa. Сърбинът сяда, вади от джоба си отвертка и започва да разглабя седалката срещу мен до момента, когато горната й част – облеалката е напълно отделена от долната и той натъпква две бели кашончета в зейналата дупка. В тъмнината виждам надписи на различни езици, но не успявам да прочета написаното върху тях.

В компанията на другия, всеки от двама ни е леко напрегнат. През главата ми пробягват всички възможни мисли и предупреждения на майка ми, но неговият обезпокоен поглед ме притеснява най-много. За секунди се гледаме взаимно и сякаш той се опитва да ми каже нещо с очи, да ме подготви за нещо може би, но точно в този момент в коридора отвън профучава проверяващият и се заканва – „Абе, аз теб предупредих ли те нещо за това сирене!“. Само след секуна вече съм сама, а другарят ми се е втурнал след кондуктора.

Контрабанда. А въпросите се блъскат в главата ми – какво пренасят: дали само дребни, битови продукти или опасни, нелегални вещества и предмети?, как ще минем граница?, ще има ли изненадващи проверки?, какво пренасят?, дали ще ме накарат да мълча?, ако ги хванат, ще трябва ли да свидетелствам?, какво бих могла да кажа в този момент?, какво пренасят???, как ще се свържа с близките си?, да уведомя ли някого сега за случващото се?, кого?, как?, какво пренасят?…

Вдигам очи, а той вече се е върнал в купето, но вече седи в другия му край, където на приглушена далечна светлина от коридора брои пари. От мястото си виждам, че има само динари. Брои, брои, брои и сортира – малка пачка слага в левия джоб на якето си, друга подобна – в десния, още малко – отново в левия, но този път на панталонта си и разбира се още толкова за десния му джоб. За момент отново ме поглежда, но аз се преструвам, че не го гледам. В краткото време, в което го е нямало, аз вече съм вмъкнала слушалките в ушите си и слушам музика, за да мога да се опитам да се откъсна максимално от случващото се. Не се получава. Тогава той коленичи (аха! Ето защо така старателно е постлал плика на земята – за да не изцапа панталоните си!) и свети с фенер под седалките. Първо в отсрещните, после – под моите. Вади нещо изпод тях, нещо, увито в черен найлонов плик така, че да не се вижда в тъмното купе, че изобщо е скрито отдолу. Вади го, намества нещо и пак го връща. После сяда и отново нервно брои пари. След като приключва, повтаря случката с колениченето още няколко пъти, редувайки я за пореден път със сортирането на пачките.

Тези действия са прекъснати от кондуктора, който с изненада пита защо е толкова мрачно в купето ни и щрака ключа на лампата. За мое учудване, имало такава. Проверява билетите ни, а аз дори забравям да го попитам дали във влака има отопление, защото, макар и да замръзвам, съм твърде залисана в случващото се. На светлината обаче решавам да почета книга. Усещам, че моят другар не е доволен от плановете ми, но поемам риска. Той излиза, говори с приятелите си от другите купета, а аз осъзнавам, че наистина всички се познават. През целия път често се случва някой от тях да посещава купето ни или пък той – техните. Докато говори с един от тях, аз оставям за миг четивото си настрана и чувам ново „щрак“. Дотук със светлината ми. Наближаваме граница все пак.

Примирено чакам момента, когато ще я достигнем, като вече съм изготвила план за действие, ако ситуацията стане твърде напечена. Това е много вероятно, съдейки по ескалиращото напрежение у другаря ми. Той става все по-нервен и все по-често проверява с фенерчето под купето, отброява парите си и наднича притеснено в коридорчето.

Спираме. Чакането е безумно дълго. Двувагонен влак се проверява за повече от час. Напрежението е на талази – със застиването на влака то се увеличава, после с времето и скуката отшумява, до моменти, в които усещаме, че и редът на нашето купе идва и отново се споглеждаме притеснени, после пак ни минава и отново, и отново, и отново.

Гласовете обаче се чуват ясно от купето преди нас. И двамата знаем, че часът е настъпил. Тогава митничарят отваря вратата и насочвайки фенерчето си първо към мен, после – към него, ни гони от купето. Заставам отпред и наблюдавам. Започват рутинните проверки – седалки, масичка, под. Странно, но не намира нищо…Вика сърбина, за да му покаже какво има в багажа си. Уви…отново нищо. Как е възможно, чудя се аз. Обръщам възмутено глава и забелязвам, че в купето до нас друга митничарка пише нещо, а мъж до нея брои пари. Доста пари. Ето!, възкликвам наивно. Сега тя му пише акт, глоба, фактура или нещо подобно, което той ще плати. Впрочем, в това време всички останали от другите купета, се стичат като пчелички в кошер, във въпросното купе, а човекът с парите получава още от тях и брои ли, брои…

В това време, вниманието ми е приковано от случващото се в нашето купе – проверяващият след като стъпва върху седалките и масичката сядя върху по-високия рафт, на който е предназначено пътниците да поставят чантите си. Вади отвертка и започва да отвива тавана! В същия момент моят другар(пътникът!) му се стича на помощ, изважда друг инструмент и започва да отвива от другата страна. Те отделят малка част от тавана и инспекторът първо гледа вътре, после опипва, свети с фенера, а накрая дори вади дълъг, извит, железен прът, който натъпква вътре, за да види дали има нещо скрито. Отново нищо не е намерено…

Връщаме се в купето, митничарката идва при нас, пише поредния документ набързо, след което започват да се питат един друг как са и как са децата им. Развеселени, спокойни, поприказват си малко, докато минаваме граница, а после се разделят и си желаят всичко най-хубаво до следващия път…

В сръбския Димитровград, който е първата гара, на която спираме след граница, имаме престой над 20 минути…

В коридора се втурват задружно всички мъжаги и изнасят малките пластмасови, жълти кутии, в които явно има сирене. Колко сирене се изнесе, аз не знам, знам само, че тези 20 минути бяха добре оползотворени. Освен кутиите, стовариха и няколко от въпросните кашончета, които моят другар беше скрил още в началото между седалките, плюс огромни чували с пантофи…

Решавам, че най-вълнуващото е плиключило и вече спокойно мога да се отдам на сън. Пък и вече парното бе включено, а и минаваше един часа…

Не знам след колко време се събуждам и решавам да отида до тоалетната. В купето има двама непознати, които не изглеждат като обикновени пътници – по-скоро са служители на сръбските железници, макар и да не мога да го твърдя със сигурност. Понечвам да стана и таман да поставя краката си на пода, когато осъзнавам, че това е невъзможно, тъй като целият е осеян с жълтите кутии сирене. Как и кога братята сърби са успели да вкарат толкова сирене – при това и под моята седалка, без дори да ги усетя – нямам идея! Подразбирам само, че моят приятел, с когото започнах пътуването явно ще слиза и тази скромна колекция е негова. Той ми махва с ръка в знак на това, че скоро ще освободи купето и аз послушно чакам, докато изнася кутиите. Двамата в купето му помагат.

Когато отивам до тоалетната установявам, че коридорът дотам, както и пространството между двете външни врати на вагона, са напълно блокирани от сирене! Толкова сирене накуп през живота си не съм виждала. Наредени бяха може би над 70 – 80 жълти кутии, а в тоалетната бяха захрърлени просто така още толкова черни найлонови пликчета, които са покривали яркия им цвят. С това моят спътник успява подобаващо и изненадващо да се сбогува с мен – също както ме бе посрещнал.

Връщам се в купето и продължавам да спя, размишлявайки върху това колко нещата не са се променили от времето, в което баща ми е минал същото разстояние преди повече от 20 години. Гориво или цигари, сирене или чехли. Разликата всъщност не е толкова голяма. Балканската дружба е все така силна и ми става все по-ясно, че няма лесно скоро да ги стигнем тия пусти европейски интеграции и шенгени…

П.П. За мое огромно съжаление не успях да снимам нищо във влака, понеже тогава нямах фотоапарат под ръка. За сметка на това прилагам друга моя любима снимка от Белград, на която се вижда как се „балканизира“ логото на известна американска марка ресторанти за бързо хранене.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s