shadow

Тото завист… или бг злоба?

Image

Борислав Белдев

Ето така, най-вероятно, изглеждаме. Живеем в странен, извратен кръговрат.

Пускаш фишче в кварталното тото, плащаш си сумичката за него, стискаш палци до посиняване, дано Господ ти помогне, удряш джакпота и когато се почувстваш поне за миг щастлив и радостен… се започва.

Камери, микрофони, преки включвания, всеобщо оживление и много кабели, висящи от ушите на бг журналисти, които охкат, ахкат, пъшкат, мърморят, мънкат, заекват, сричат, мигат в стремежа да облекат в думи гениалните си мисли и да отразят начаса новата тото сензация…

Настръхвам. Само като си представя подобна картина, в която неизбежно ще се окажа, ако, недай си Боже, стана тото милионер в България. Новобогаташ, залостен в собствения си дом, който да не смее да покаже носа си навън. Заради страха от две особени категории хора – онези отвън, с камерите, които всячески, ежедневно се опитват да ми покажат качеството на съвременната българска журналистика, и другите, които ме дебнат от всевъзможни тъмни ъгълчета, мръсни прозорци, прогнили огради с един странен блясък в очите. Блясъкът на завистта, драги сънародници.

Знам, че я имате в изобилие, но защо го правите? Или може би трябваше да питам: Защо злобеете?

Донякъде завистта е разбираема, злобата – не. К’ва е тая атавистична нужда от това да застанете пред камерата и да покажете беззъбото си, скотско озлобление на целия свят? Същата онази камера, която преди вашата мрачна и недоволна физиономия е запечатала много други лица… плачещи, молещи се, страдащи, размазани; лица на болни, умиращи, гърчещи се в предсмъртна агония хора…

Виждате ли някъде там, сред тази купчина от всеобща смърт, деградация и личностен, душевен погром, да стърчи забития в нея микрофон, който като антена да лови паралелно сензации и страдания? Успявате ли да зърнете зад него хората (?), които горещо ги търсят?

Аз успях. И може би тогава, когато имам достатъчно сила и смелост да застана право в очите им и да изкрещя:

Не ви е срам, лицемери!

ще мога спокойно да отворя застопорената врата на дома си и да прекрача смело напред.

Да, трудно ще го направя. Както и трудно ще мога да се преборя с всички, които през последните две десетилетия завиждаха и продължават да завиждат на чуждото щастие, да се опитват да го смачкат, затрият, унищожат. Така, както от злоба и глупост същите тези хора убиваха, удушаваха, ръгаха, колеха своите приятели и съученици, нерядко и своите родители.

Не, уважаема госпожо Патрашкова. Не живеем в държавата на Къцитата. Живеем в държавата на кучетата – от онези, злобните и агресивни помияри, крайно прилични и на теб, които често оголват пожълтели зъби в страшни, уродливи и заплашителни гримаси, за да защитят парченцата кокали, които са успели да откраднат за себе си.Image

Спирам дотук. Не искам да задълбавам в тази крайно болезнена за мен тема, защото аз съм човек, който много често, освен с ума, мисли и със сърцето си. Докато обмислях тези редове, внезапно се сетих за една вечна българска песен. Поздравявам ви, българи, с кратък цитат от нея и ви пиша, казвам ви тук и сега с тревожен, напрегнат глас:

“Не! Аз не мога да съм като вас!”

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s