bgr copy

Малката държава на големите абсурди

Image

Моника Балабанова

Игнажден. Българската традиция повелява, че какъвто човек пръв влезе в дома ти на този ден (20 декември), такава ще бъде предстоящата година. Паметта никога не е била от силните ми страни, но изглежда това да е бил много специфичен и интересен човек…

България е сравнително мъничка държава. Но пък такава пъстрота от типажи, случки и тенденции трудно се намират дори в чужди страни с размер много по-голям от нашия. Защото тук всичко се мери и размерът има значение. А малкото е голямо и голямото – малко!

A сега за миг да си представим, че България не е страна, ами човек. Тогава, хвърляйки един бърз поглед към живота му назад в историята, истински любопитно остава не кой пръв е влязъл в Парламента на 20 декември 2012г., за да предвидим каква година ни очаква, ами що за човеци са били прабългарите и какво е това нещо, което е гнило не в Дания, ами тук, че нещата толкова сериозно  не вървят на добре. Защото това, на което сме свидетели всеки ден, не е просто стечение на обстоятелства, а поредица от случки и нрави, наслоявали се толкова дълго, че вече всичко гние.

Този процес на разлагане всъщност е следствие на тези малки абсурди, случващи се на огромната площ от 110 хил. кв. км. А непрекъснатата им повтаряемост пък води до преобръщане на понятията, където, както вече споменах – малкото е голямо и обратното.

И, за да избегна празнодумството на всеки средностатистически българин, изричащ смисъла на горе написаното по един или друг начин в градския транспорт, в тоалетната, пред лекарския кабинет или в работната почивка, ако е щастливец изобщо да има работа, нека споделя последни включвания-акценти от изминалата седмица  в простичкия ми, съвсем скучен и обикновен живот – такъв, какъвто е (с малки вариации, разбира се)на всяко средностатистическо момиче на около 20г. .

Малкият абсурд започва с университет, в който силите и ресурсите са крайно неравно разпределени. Половината лекции открито няма смисъл да посещавам, защото се освобождавам с курсова за предмет, по който не съм имала нито веднъж лекции или пиша публикации за сайт. В сайта, разбира се, няма критерии и условия, които да се спазват (както впрочем липсват и изисквания към курсова работа), поради което текстовете варират от „Мило дневниче, мрън-мрън, похвал-похвал“ до теми/анализи за права, милосърдие, обществени прояви и тенденции. От друга страна, останалата половина от лекциите трябва да покрият огромни количества информация, отнасящи се до тежки дисциплини като право, политика и история, където от нас се очаква да знаем много, да възприемаме бързо, но странно защо всички се чувстваме като пълни дебили. Диалог липсва. Трябва ли ти пример, бих казала – ела във ФЖМК, но щом четеш това, най-вероятно така или иначе си „от наш`те“ и отдавна знаеш за какво говоря.

Средният абсурд се случва, когато след лекции във същото нелепо учебно заведение, отидвам на кафе, защото така е „тренди“ и това рано или късно се оказва дейност по-важно за всеки студент  понякога дори и от посещението на тоалетната сутрин. И така, бързо, бързо, се оказвам в мазето на някакво заведение, в което за мое удобство – отопление няма или и да има, не го усещам, поради течението, което пък го има, заради табелите „Тук може да се пуши“, от които пък много други посетители се възползват, въпреки официалната, уредена със закон, забрана за това. В този момент, попила цигарения дим като гъбка и след кафенце и количка (и в някои случаи поради пропуснатата сутрешна тоалетна) се отправям към въпросното WC за кратко уединение, когато с лека изненада (но не голяма, защото на такива абсурди съм се нагледала вече) и по-скоро неудобство, че не мога да си свърша работата, отколкото потрес, забелязвам, че единственият кенеф (защото в това мазе, това е кенеф, дори не тоалетна), врата НЯМА! За повече информация и лични „експириънси“ – кафето на ъгъла на ул. Крум Попов и бул. Христо Смирненски, срещу СГСАГ.

Бая сериозният абсурд настъпва малко след 6 вечерта и наистина граничи с апокалипсис (Г. Господинов), когато се прибирам в претъпкан автобус, който съм чакала повече от четвърт час, едвам съм се качила, на всяка спирка съм свидетел на това  как хората искат да се избият един друг, проядени от злоба – тези вън, че не са вътре, а тези вътре – че автобусът закъснява, изчаквайки и последният ентусиаст да се откаже от личната си мисия да се натъпче вътре, макар това е  ф-и-з-и-ч-е-с-к-и невъзможно. В този толкова уютен момент – да уютен, светлини няма и само лампите отвън хвърлят малко романтична светлина, топличко е, защото съм нека кажем сгушена, а не смачкана, от дебела бабка с милион торби и 2-метров господин, който е опрял задните си части почти в лицето ми (защото, когато си 1,60см., съотношенията са такива, повярвайте!), единственото удоволствие е да посърфирам малко в нета, защото от две седмици имам нов смартфон и просто искрено искам да му се изкефя и да го изполвам по предназначение! Резултатът – бивам забелязана от някакъв кретен, който се е качил с едничката мисъл да краде без да знам това, слизам на спирката си без отново да съм го забелязла, проследява ме до тъмна уличка (или просто пуста, защото конкретната дори не е от най-тъмните) и ме ограбва. Нарочно, умишлено, преднамерено. А „нагло“ слагам чак сега, защото правя уточнението, че криминалното лице е известна личност, позната от телевизията!

Огромният абсурд ще се случи на 27 януари, струва 20 млн. лв. и се нарича Референдум . На фона на тези числа не просто че премиерът и министърът на финансите определят съществуването му като безсмислено (ако е така, защо въобще го има?), въпросът май е съвсем некоректно зададен (да има ли „Белене“ във формулировката, да няма ли? Ама всъщност самата формулировка отнася ли се адекватно към предназначението, което трябва да има или не?) и въобще изобщо проблеми, за които дори и да си специалист, пак ще се объркаш, защото никой нищо със сигурност не знае и не казва по въпроса, а мненията се менят постоянно. В този момент, от теб, независимо дали си пенсионер в забравено от бога селце, ученик (защото 18-годишните все още са в гимназия), студент или висшист (също любимо определение – педагогика, ядрена физика или право – няма значение какво и как си завършил!) се очаква да можеш да решиш по най-добър начин какво да бъде бъдещето на важен фрагмент от икономиката на цяла страна (при това твоята собствена). Всичко това на фона на една единствена реклама по телевизията (медията, която се предлолага, че достига до най-много хора), която промотира гласуването, и то манипулативно, опитвайки се да наклони везните към определен отговор.

И точно сега в съзнанието ми изплува все по-честото обвинение към връстниците ми, че „поколението на демокрацията се оказа неуспешно“, че сме немотивирани и апатични. Няма проблеми, че животът тук не покрива дори елементарните нужди от пирамидата на Маслоу например като условия за физиологични нужди, сигурност, принадлежност (към семейство и общество). Тогава, когато животът ти на 20г. само в седмица изглежда като описания по-горе и, когато си закърмен с репликата „Бягай навън“, повтаряна хиляди пъти от родители и преподаватели, нещастни и недооценени от реализацията си и следователно си част от провалено семейство, трудно имаш шанс да бъдеш успешен. В редките моменти, в които главата ти изобщо възприема парадоксални ситуации като абсурди,а не като битовизми в реда на нещата и в моменти, в които стреснат от това, в което са се превърнали майка ти и баща ти – същите, които някога бяха облечени в онези смешни пуловери и якета, майките имаха нелепи прически, а татковците – коса изобщо, в тези моменти точно те обсебва вледеняващ страх от провал.

Единственият начин тогава да се справиш с него е като се правиш, че не ти пука, като си повтаряш наум, че с теб това няма така да се случи (макар да имаш колебания) или като разцъкаш фейсбук. Дори за секунда да помислиш, че абсурдите са конвертируеми подобно на МР3-ки, че можеш да ги превърнеш в смисъл като поговориш с лекторите си, подадеш сигнал в ХЕИ, регистрираш жалба в районното … а за референдума, признавам, още нямам дори алтернатива; тогава незабавно мозъкът ти бълва хиляди „Не-Става“. Не може, защото току виж преподавателите те послушали и ти дали повече задачи за университета, а теб те мързи и колегите биха те намразили или по-лошо – всички била те игнорирали (отново!); защото да подадеш сигнал срещу заведение ще се изтълкува като заяждане (поне според най-добрата ми руса приятелка); защото, ако подадеш жалба, оня ще те намери пръв и по-лесно, отколкото полицията би намерила него и ще те смели от бой или просто защото не знаеш какво да избереш. Тогава,

изтъкан от
а) страх,
б) огромно желание да си в добри контакти с другите и по възможност да те харесват (фейсбук), разкриващи липсата на сигурност и доверие в себе си

в) мързел,
г) липса на достатъчно знания и обща култура,
д) тихо отчаяне,
е) материално изобилие и бързотехнично темпо на живот,
ж) ужас, примесен с апатия към промяната и
з) неспособност да правиш избори, поради осъзнаване на всичко, казано дотук,
поколението на демокрацията(и не само) се превръщат в големи пъзльовци и дребни души. Ежедневните келепири са трохичките към огромните абсурди, в които се оплитаме и колкото повече се множим, и колкото по-големи нелепости случваме, толкова повече държавата ни се смалява…

П.П. Благодаря ти за търпението и времето, което отдели да прочетеш написаното. Предполагам вече е ясно, но нека все пак направя уточнението, че не отпращам големи обвинения към никого, тъй като знам, че всеки оцелява както може. Но все си мисля, че биологичният ни вид се бори за една идея по-добро развитие от това!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s