171255_b

Аутопсия на една творба

Ивайло Сарандев

През 2010-а година издателство Сиела направиха неочакван подарък на ‘качествения’ български читател на качествени български романи. Като едно от главните издателства, които в момента се занимават с българска литература (и едно от най-добрите – все пак те ни дадоха Мирослав Пенков) те започнаха да преиздават произведенията на Виктор Пасков.

До ден днешен не мога да преценя дали писател като Пасков е известен или стабилно застопорен в т.нар. underground. От една страна, негови връстници (той е роден през 1949 г.), които се занимават с и се интересуват от изкуство нямат представа въобще кой е той, а от друга – момичета и момчета на 16-17 години, за които времето, за което пише би трябвало да е невъобразимо далечно се потопяват в романите му и никога не ги забравят.

Аз бях едно такова момче преди 4-5 години и в момента, в който прочетох последната страница на неговата магическа ‘Балада за Георг Хених’, знаех че този роман вече е променил живота ми.

Преди близо месец Сиела издадоха третото томче от събраните съчинения на Пасков. Първото събираше разказите и новелите му, а второто – двете му най-известни книги – гореспоменатата ‘Балада…’ и може би първият ни емигрантски роман (жанр към който ние, българите, развиваме сериозно влечение) наречен ‘Германия – мръсна приказка’.

Третият том е отреден за последния роман на починалия без време Пасков (едва на 59 години, от рак на белите дробове), който през 2005 г. печели награди, възмущава критика, генерира овации и бива заклеймяван със същия плам, с който със сигурност е бил писан. Романът се казва ‘Аутопсия на една любов’.

Като почитател на твореца Пасков (а навярно и на човека ако бях имал възможността да го познавам) аз бях склонен да прочета всичко, излязло изпод перото му. И няма да крия, че не всичко прочетено от мен е било достатъчно добро или ме е впечатлило особено много. Малцина писатели успяват да постигнат това ниво на съвършенство, в което всяко изречение, написано където и да е, е шедьовър. Затова се зарових с любопитство в ‘Аутопсията…’, която знаех, че ще е изключително сексуално наситена, често декадентска, може би понякога дори отблъскваща с образността си и с мизерията на отчаяния и самоубийствен творец. Няма да крия, че бях развил специфични свои опасения (които нормалните хора обикновено наричат предразсъдъци) – чел съм Буковски, чел съм Милър, дори се опитах да прочета Бегбеде. Чел съм части и от българските им подражатели и съм на мнение, че за да притежава литературни достойнства едно подобно произведение то авторът му наистина трябва да е впечатляващо талантлив. Не всеки е Милър, със сигурност малцина са Буковски.

Image

Пасков е по-добър. Той е поет дори в прозата. Това е нещо, което Милър също е, що се отнася до сексуалните сегменти в книгите си, но в самата история и в същината си той е философ. Буковски пък бяга от поезията в проза като дявол от тамян. Той слага проза в поезията си, която е унищожително красива, но никога не прави обратното. В ‘Аутопсията…’ има толкова много поезия, че сега ще отворя на произволна страница и ще си избера… ето… страницата е 37:

“Аз се възхитих на маниера му да откъсва побеснели акорди и шеметни пасажи с грубите си, къси пръсти на касапин от потресения инструмент – отметнал глава назад, с дълги коси, от които на струи се излива пот, със затворени очи и екзалтирано лице. Не бях виждал и слушал досега басист с такова сатанинско хармонично мислене.”

Прочетете това. Затворете очи. И визуализирайте. Дайте му време. Още малко. И ще чуете джаза.

Историята на романа е семпла и автобиографична. Музикантът Пасков (защото той е бил точно толкова музикант колкото и писател) разнищва началото, средата и края на връзката между него и една на прима виста типична червенокоса фатална жена, притежаваща всичко, от което един творец има нужда, за да я превърне той в своята муза. И да се влюби безнадеждно и унищожително в нея.

Пасажите, в които секса заема централно място са много, могат да се похвалят с изключителна образност, но литературата не е порнографска. Твърде далеч е от това. Много читатели биха заключили, че все пак от тази показност няма нужда, но не биха били прави. Поезията не е само в нещастната любов, тя е и в животинските инстинкти и в махмурлука на следващата сутрин; в потното чело на саксофониста и в препълнения с угарки пепелник; в секса и в мимолетното щастие и в раздялата след това. Като един безобразно талантлив човек Пасков е направил именно това – уловил е поезията навсякъде около нещастната си, пияна от уиски и любов душа и я е изписал. После ни я е подарил.

След време ще седна да препрочета ‘Аутопсията…’. Точно както ‘Баладата…’ е някакси странно роман за деца, а ‘Германия…’ е по един още по-странен начин роман за междинния период между дете и възрастен, така и ‘Аутопсията…’ може да бъде истински и неподправено разбрана само от някой, който е живял достатъчно дълго и различно. Тя трябва да се прочете с хъс, с плам, с тъга и с вдъхновение. Тя ще провокира всичко това у всеки читател, който й позволи да се разлисти сама пред него и й даде време.

И не на последно място – тя трябва да се (пре)прочете след като сте преживели края на някоя любов, защото какво обикновено идва след него, ако не аутопсията?

Снимки: http://www.helikon.bg ; http://www.news-daily.com

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s