133966374340363

S.O.S.- Специални Образователни Средства

Лора Младенова Попова

Само около два века делят епохата, в която учителят  има статут на полубожество , което награждава, но по-често наказва, преподава, но по-често обучава,  от  настоящето, в което  ученикът е винаги прав и не се свени да търси всичките си права. Всички, освен основното– онова да бъде научен. Днес никъде няма да срещнем суровия възрожденски даскал от килийното училище, най-начетения в цялото село, който с пръчка в едната ръка и перо в другата, ще се опита да ни предаде онова, на което животът и дефицитните книги са научили него. Няма да срещнем и учителите от филмите „Вчера” и „Момчето си отива”.На входа на учебното заведение никой няма да провери дали сме дошли с изрязани нокти и сресани коси, няма да ни посетят изненадващо у дома, за да ни хванат натясно, ако слушаме „Бийтълс”. И дотук добре. Но дали не са в Червената книга на изчезващите видове и преподавателите, които наистина идват да ни образоват. Или учениците и студентите, които изобщо идват. Ако трябва да дам кратка дефиниция на образователна система днес, може би най-подходяща ще бъде аналогията с онази за държавната служба. „Ние ги лъжем, че работим, те ни лъжат, че ни плащат.” А в случая– ние ги лъжем, че учим, те ни лъжат, че ни преподават.

От оценката като отражение на реалните знания центърът на тежестта постепенно се е изместил към наличието на оценка в протокола. А по-правилно е да се каже оценка за протокола. „При мен ще си вземете изпита с петици и шестици, спокойно!”, започват някои уводни лекции. „За мен сигурно сте чули, че късам. Не е вярно. Късам повече, отколкото сте чували.”, започват други. „Не пускам присъствени списъци.” „Ако си напишете курсовата работа, ще ви пусна, колеги.” „Мисля, че няма смисъл от предмета, който трябва да ви преподавам.” За скромните си шест студентски години рядко чух въведение, което да ни информира какво ще представлява лекционният курс. Запомних с добро само тези въведения. Учих само за тези изпити. Рядко ходих на лекции, но често не намирах никого, когато отида. „Добрите” преподаватели, които заявяват открито благосклонността си по време на изпити, не ме научиха на нищо. Запомних лекциите на „лошите”. „Останалите” дойдоха само за изпита. Имаме ли право да ги обвиняваме? Надали. Да говориш пред празни аудитории и празни умове сигурно омръзва. Да работиш на няколко места, защото такива са условията за оцеляване, вероятно е изхабяващо. За да отговаряш само на двата студентски въпроса, които се задават– „Какъв ще е форматът на изпита?” и „Колко ми трябва, за да мина?”–  надали се иска докторска степен в някоя наука. Дали те могат да ни обвиняват? Надали. Работим, за да си платим тока. Учим няколко висши паралелно с надеждата, че все някъде ще се реализираме. Или пък се раждаме с бъдеще във формат 4D и осигурена професия– тази на мама и татко. Растем разглезени и не можем да видим причината да не преписваме от айфона, който са ни купили на 12-годишна възраст.Не виждаме други причини освен онези на света, в който сме пораснали. Иначе повечето сме отличници. Пишем Египет с”Д”, а запетайката пред „че” изглежда като висш пилотаж на граматиката. Но пък ще ставаме журналисти и филолози.Затруднявйки се да изброим повече от пет европейски столици, се почесваме с дипломи по Икономика на туризма, които и без това не ни вършат работа, защото продаваме в кварталната бакалия, иновативно наречена супермаркет.  Като бъдещи юристи продължаваме да се чудим що е то Административнопроцесуален кодекс и казваме, че ще станем юридически лица. Няма значение, защото студентските ни книжки казват друго. Но и това няма значение, защото каквото и да казват, ключът към реализацията ни се крие другаде– кой стои зад гърба ни, дали знаем на кого да подадем ръка и кого да прецакаме, до кого да легнем, на кого да обърнем гръб и на кого да излъскаме обувките.

Да потърсим откъде изхождат привидният успех и очевадният провал на нашето образование, е колкото късно, толкова и безсмислено.  Все едно да питаме дали кокошката или яйцето са първопричина за прегорелия ни омлет. Вместо това нека видим как всъщност се взима изпит…

Съвременните условия предполагат възникването на нови и нови методи и средства. Не за образование, а за диплома за завършено такова. Нека ги наречем специални образователни средства. Накратко СОС като СРС-тата, само че за тях няма закон. Защото студентът е над закона. Все пак законите регламентират права и задължения. Студентите имат само права. Накратко СОС като SOS. Защото образованието наистина има нужда от спешна помощ.

Кои са специалните образователни средства? На първо място трябва да отбележим постепенното отпадане на устната изпитна форма. Предпоставка за субективизъм при оценяването? Твърде архаична? По-скоро твърде трудоемка за натоварения график на преподавателите, и твърде обективна спрямо реалните (не)знания на студента. Устният изпит прилича на ръкопашен бой, в който разчитаме само на юмруците си и не можем да извадим двуостри ножове, нито пищови. А всички знаем, че пищовите са необходимо зло. Макар да е известно на малцина, че не сме ги измислили нито ние, нито нашите предшественици или тези преди тях. Пищовът е изобретение на Карл Велики от края на VIII век. Един от най-могъщите владетели в Западна Европа не умеел да чете и пише и подписвал чрез изготвен образец държавните документи чрез прерисуване от изготвено „пищовче” със своето име и подпис. Същински царски пищов. 13 века по-късно грамотността продължава да не бъде задължително условие за могъщество. Само че пищовите са различни. Нито изписаните със ситни буквички, хвърчащи хартийки, които крием под чиновете и банките си, но никога не се оказват наши, ако бъдат открити от преподавателя, нито нахалните царски пищови с техния предизвикателно красив шрифт, се оказват достатъчни да удовлетворят нуждите на нашата епоха на високите технологии. Пораснахме. Оставихме в началното училище и гимназията сгъването на листчета като хармоника до безкрайност, писането с невидимо мастило или с празна химикалка, или навиването на пищови вместо тютюн в номерирани цигари. Подобаващо за модерен човек в напредничава епоха днешният студент разчита на два основни фактора– техническият прогрес и човешкият ресурс. Вторият е особено подходящ за използване при тестове със закрити въпроси– любими на неподготвените те крият уловки и двусмислици във формулировката за колегите, които са се излъгали да си научат. Въпросният човешки ресурс. Колегите, които след изпита рядко получават бира или благодарност. По смисъла на Закона за задълженията и договорите те нямат облигационно правоотношение с останалата част от курса, но въпреки това са отговорни за получаването на не една или две дипломи за завършено висше образование, тъй като по някаква незрима логика винаги се оказват длъжни на някого. Липсите на благосклонен колега и изпитите с отворени въпроси изискват любезната подкрепа на технологични иновации. В изпитните зали има продуктово позициониране. На Nokia, HTC, iPhone… Безжичен интернет или хендсфрий гарантират отличната оценка. Превърнали са се в жизнена необходимост дотолкова, че забраната им или заглушаването на сигнала стават причина за организация на подписки против наглостта на преподавателя, който е посмял да очаква от нас да се справим сами. ( И ако все пак някой бъде скъсан, се оказва далеч по-лесно да се пребори с невзетия си изпит, отколкото да преодолее лабиринта от бюрокрация, който предхожда изваждането на индивидуален протокол.)

Последен, но не последно място, ще бъде споменат и универсалният заместник на всички изпитни форми– курсовата работа. Почерпена от главният учебник по всичко на съвремието– Уикипедия–, тя се характеризира с неясно за самия ѝ автор съдържание и плод на богато въображение под формата на библиография. Курсовата работа е виролентна форма на заобикаляне на всички правила в името на заветната оценка. Оценяването ѝ пък обикновено от настроението на преподавателя и късмета на студента. Защото, макар да повтарям нещо вече казано– ние ги лъжем, че сме я написали сами, те ни лъжат, че я проверяват…

Благодарение на специалните образователни средства научаваме много новости– може би те не са свързани с изучаваната специалност, но пък ще ни трябват в живота. Учим се как да постигаме максимални резултати с минимални усилия, как да извличаме полза от всеки човек или ситуация, как да си търсим правата, дори и когато ги нямаме, как да подминаваме установения ред на всяка система, и в крайна сметка– как да оцелеем в средата, която се подиграва с нас, и да сами да се подиграем с нея…

Успешна сесия, колеги!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s