t1

Мамути

На последния етаж на Ректората, този бастион на знанието, в един скромен природонаучен музей стои мамут. Всъщност не е мамут, а дейнотериум, но за мен е мамут с обърнати назад бивни и толкова. Човек разбира за тази колекция от кости само след като случайно се е изгубил в лабиринтите на Софийския университет – веднъж в търсене на знание, което вероятно никога не се е криело там, и втори път, малко по-буквално, в търсене на паричния салон, който също е на последния етаж, но в другото крило.

Гледам през черните железни решетки, право в сбирщината кафяви кокали на този обруган, изкопан от гроба си труп, неспособен да се задържи сам на крака – поддържан от въжета и стативи, които едва понасят тежестта на паметта му. Мисля си дали този, който го е съчинил посмъртно, е имал дори смътна идея какво прави. Дали не го е сглобил на случаен принцип, по кривите пастелени скици на дъщеря си? Дали главата не трябва да бъде отзад, дали не е ходил на два крака, дали обърнатите му бивни не са стърчали от задника? Дали някой няма да съчинява и мен след смъртта ми? Ще цитира това в час по евтината литература “на прехода”, този толкова разтеглив период във времето, и със завидна непоклатимост ще знае точно какво съм си мислил.

Баща ми имаше зелени очи. В минало време не защото вече го няма на този свят, тук по навик се чука на дърво, а защото не съм ги виждал откакто бях на шест.

В паметта ми са живи едва две сцени, базирани на действителни събития, в които участва и той. В първата отива на лов: майка ми е с мен на вратата, аз съм се хванал с едната ръка за врата й, с другата отчаяно опитвам да го стигна, и, разбира се, рева малко по-силно от сирената на втори юни. Поради спецификата на традиционното българско облекло за лов в продължение на много години след тази сцена ще си мисля и ще твърдя, че баща ми всъщност отива в казармата.

В сцена две той чете вестник в хола, аз съм до него и рисувам с водни боички ярко-червена кола, която навярно прилича на грозно яйце. Горд с яйцето с летни гуми отивам до него, само за да окапя съвсем истинските дънки с червена боя. Следва скромен скандал, който в ретроспекция не разбирам, защото откакто живея сам и съответно знам как да пускам пералнята, знам също, че водните бои се перат лесно. Сигурно просто в този век хората са доста по-разглезени и безотговорни по отношение на дънките си.

Не съм наследил очите му. В цветовете на лицето си съм скучен като всеки друг, донякъде споделящ смутните времена и география на раждането ми.

Но не се оплаквам от липса на наследство, напротив. Има една къща в едно планинско село, стара и масивна колкото света. Селото е от ония места, в които дядото и бащата и сина и внука въртят две имена в продължение на двайсет поколения, и когато майка ти те роди и тръгне да узаконява съществуването ти на този свят с нещо по-различно от горепосочените имена, непознати жени от селото – дори не са роднини – идват да я увещават да не го прави, да не разбива традицията, да не е луда?, и други такива. Къщата е огромна, в двора си има работилница, два гаража, по-малка къща, плевня за животните и старата каруца, кладенец, и така нататък. Това в работилницата е банциг, а не циркуляр, както ще се опитат да ви убедят някои хора, под кожата на чиито длани никога не се е забивала треска. На него се бичат дъски, и аз съм участвал в този ритуал с ей тия две ръце, и това навярно ще си остане най-гордият момент в живота ми. Нищо, че трябваше да бъда посветен в семейния занаят от циганин в замяна на ракия и обяд.

Разликата между банциг и циркуляр: моторът на банцига задвижва една дълга метална лента, която стига чак до тавана, и която реже дървото. Зъбите на металната лента са с чапраз – не са под прав ъгъл, а през един са изкривени, така че да режат по-бързо и грубо. Циркулярът също има мотор, но той върти само един голям метален диск. Честно казано въобще не е толкова впечатляващ, колкото един банциг. И двете неща могат спокойно да те направят инвалид ако се отплеснеш за секунда, и вдигат шум за два или три камиона, но е важно да се знае кое какво е.

Къщата може да се похвали и с канализация. В един от предсмърните си импулси, строителите на реалния социализъм далновидно решили да урбанизират селото чрез вдигането на болница и панелен блок (три етажа, но блок!). Когато работниците полагали тръбите за болницата, дядо ми отишъл при тях с кана вино и суджук. Останалото е история.

Въпреки относителното си величие, къщата седи празна. Няма животни, няма хора, освен лапетата, които влизат понякога да краднат това или онова. Дядото е погребан, бащата не се е връщал, синът не носи името на нито един от двамата. Това място, дори в паметта ми, се занимава единствено с това кротко да се руши под тежестта на толкова много липса.

Къщите се строят, за да са нечий дом, и като старо куче усещат, когато никой вече не изпитва нужда от тях. Отиват да умрат тихо в ъгъла.

Противно на популярната заблуда, смъртта на къщата е не по-малка агония от тази на живото същество, но ни се струва поносима просто заради продължителността си. Когато си малък си казваш, че нищо й няма, ще забъркаме малко вар, ще сменим две керемиди, ще е като нова. Когато си малък си казваш, че ще отидеш на свиждане в болницата днес, утре, вдругиден. Когато си малък си казваш, че ще се върне зимата, догодина, най-много след две – докато не се събудиш стар като света, с бръчки около устата от десетилетия празни приказки.

Освен двата спомена, участва и в два съня. Един път вика асансьора в стария ни блок, до канала (там отсякоха тополите, защото гниеха). Другия път се е прибрал тайно и не се е обадил на никого. Бачка като шофьор на такси и ме кара до нас. Поглеждам го в очите чак когато му давам парите, само за да видя моите, но зелени. Не казвам нищо. Махам колана, отварям вратата, вдишвам дълбоко от нощния въздух и се махам колкото мога по-бързо от там.

Сънувал съм повече момичета, отколкото него. Единствената причина да знам кое е сън и кое – спомен, е малкият им общ брой. Дай боже по-малко.

В наследството влиза и кола. Колата е огромна, червена, и по-стара дори от мен. В талона й пише, че е лимузина. На едно от задните стъкла имаше лепенка с Алф, от дъвка. Някога е била закъснял подарък за осми март. Веднъж правих секс в нея, но иначе не е в движение. Това е колата, която рисувах като малък, но под червената й водна боя днес живее червена ръжда.

С колата баща ми успя, със сигурност без да иска, да ме направи участник в канона на две велики традиции. Родната му българска, в която синът поне до трийстия си рожден ден кара бангията на техните, защото е неудачник и няма пари да си купи собствена; и тази на придобитата му втора култура, която повелява мъжът сам да изработи първия си автомобил, за да се научи на характер и така нататък. Без да съм излизал от България, аз съм син на две култури. Без да съм имал баща, аз съм син изобщо.

За съжаление, работата на един син е най-вече да бъде баща си, с друго име или очи. Така че на първо място мен вече ме няма тук. Приемайки останалата част от това наследство, аз ставам огромен, стар, ненужен никому, постепенно изчезващ, и вече никой не е съвсем сигурен как изглеждам, защото не пазят снимки от толкова отдавна.

Досущ като мамута, когото гледам през черните железни решетки, виждайки бъдещето си. Този скелет се крепи по навик. Между ребрата му се таят неспазени обещания. Ако дори само едно от тях се сбъдне, всичко ще рухне изведнъж. И досущ като прогнилия скелет на една къща в планината, и ръждивия търбух на една червена кола в гаража, някаква черна магия му шепне, че времето е спряло преди един милион години, и че ей сега всичко ще се оправи.

Това е единствената сила, способна да задържи тези конструкции в някаква относителна подредба и цялост въпреки очевидния факт, че отдавна е трябвало да се разпаднат сами. За това съм благодарен, и откривам в безвремието един нов и неизследван физичен закон, и подвластен нему приемам за по-добре всички да се правим, че още сме на шест; търпеливо и постепенно да си умираме, без да отдаваме голямо значение на истинския ход на нещата. Ще празнуваме годишнини от сватби, ще раждаме деца, и така нататък. Бабите ще се тюхкат, ще поплачат малко, после ще кажат “Голяма работа, нали никой още не е умрял”, и ще сготвят без капка умереност.

Но мамутът е умрял – веднъж като животно, а сега чака някой да се смили над него и да го убие повторно, вече като предмет. Да му каже честно в очи, че е последният от своя вид, и връщане назад няма, за да се изсипе на пода и да намери най-накрая някакъв покой.

Един ден, като порасна голям, ще съборя тази къща и ще нарежа тази кола. Но неодушевените предмети умират толкова по-бавно, особено в безвремевото агрегатно състояние!

Дотогава трябва да ме направят куратор на този музей. Не – трябва да ме подредят, кокал по кокал, и да ме окачат на въжетата, и залуталите се студенти да ме погледнат, да запалят една цигара, и да потънат в кратък размисъл за собственото си бъдеще; след това да отидат в другото крило и да си платят таксата с рядък ентусиазъм.

Аз съм мамут.

 

станимир, 1200

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s