CIKUL

Човекът, който се смее на Клетниците

Забележете началната снимка. Красота, а? Това, естествено, е църквата “Св. Седмочисленици”, а градинката около нея по една случайност е едно от редовните места, на което ние, пост-пубертетите от Гилдията на Биротворителите (не творим бира, нито мир чрез бира, просто звучи яко така) се събираме честичко.

Кой би предположил, че такава красота би могла да съжителства мирно с надвикващи се и смеещи се тийнейджъри, с по една двулитрова бутилка бира между краката и с по един фас в устата? Факт е, че ни се случва. Дори сме измислили ново име на градинката около църквата, която едно време си беше просто “Седмочисленици”, после стана “Седмоцикленици”, докато накрая не еволюира (или деградира, не съм много сигурен) до простичкото “Цикъл”. Това е името, което използваме всеки ден.

София е едно твърде странно място. Тук бихме пили бира навсякъде. Ако има паметници или пък църкви – още по-добре. Пием бира в Борисовата, която от известно време насам бъркам с част от Българското Черноморие, примерно Златни пясъци, заради сериозно завишената, полугола, излегнала се на хавлии в тревата софийска популация.

Пием бира в градинката на “Св. Седмочисленици”, защото е широко, слънчево, има пейки, има фонтанче и – за бога! – има църква! Кой не би искал да надига двулитровката под зорките очи на шепа светци, строго измерващи те с дългогодишно избелявали, реставрирани и пререставрирани погледи?!

Пием бира в Докторската градина, притежаваща един от най-солидните паметници; пием бира на Попа, току зад гърба на Патриарх Евтимий, а вечерно време, когато включат безобразно ярката лампа с бяла светлина, която облива паметника, човек често се чувства като привикан за разпит и гузно отпива от разгазиралата се бира, мъчейки се да се скрие зад бащински хвърлената сянка на Патриарха.

Image

Но, естествено, аз се отплеснах. Тази статия не е за двадесетгодишните нехранимайковци като мен. Тя не е и за шепата нормални хора, завели невръстните си деца да играят на площадката до църквата “Св. Седмочисленици”.

Тя е за клошарите, пияниците, наркоманите, бездомните и вечно нямащите цигара. Иначе казано – Клетниците.

*

Локациите са следните: “Св. Седмочисленици”, Попа, Борисовата градина, Народният театър “Иван Вазов”. С известни уговорки можем да включим в списъка и Докторската градина, паркът “Заимов”, НДК, Паметникът на Съветската армия.

В тези всъщност доста хубави места (изтрийте хората – винаги изтривайте хората от картинка, за да усетите колко хубаво е едно място наистина) се намира най-голямата концентрация на Клетници, на която дори почитаемият Виктор Юго би завидял скришом.

Не си живял, докато не си излязъл да изпиеш едно сутрешно кафе на пейките пред “Св. Седмочисленици” и отнякъде не изникне опърпан и чорлав субект, придвижващ се в траекторията, в която обезглавена пуйка без ляв крак и дясно крило, която е пила водка
с мента от 00:00 до 08:00 би се движила. Водка и мента, логично, са последното нещо през което този човек е минал (примерно – от
06:30 до 07:15 сутринта), когато са му свършили спирта за горене и пликчето с лепило за нощта, но пък вече е успял да събере достатъчно стотинки за 2 патрончета чиста класа – Флирт + Пещера.

Или пък винаги можем да се сетим за онзи момент, когато пресичаш на светофара на Попа и отдалеч забелязваш с присвиване на сърцето т.нар. “дегри” (мисля че се сещате откъде произлиза терминът), накацали по пейките и парапета около чешмичката подобно на лешоядите в края на “Книга за джунглата” на Дисни. Разговорите между тях навярно са същите:

– Ей, Киро, к’во ‘ше праим?
– Не знам, к’во искаш да праим?
– …
– Измислих го, ще поискаме цигара и стотинки за бира от всеки човек чакащ някого на Попа, докато е запушил със слушалки, дънещи силна музика, ушите си и се моли на няколко различни богове хората зад него да не му поискат цигара или стотинки за бира!

Image

Мисля че това е доста правдоподобно предположение относно мисловния им процес точно преди да изникнат в цялата си смиреност пред теб и да поискат цигара. Ако отговорът, който получат е “Нямам, не пуша.”, контра-въпросът е “А стотинки за бира имаш ли?”, а  когато кажеш “Не.”, целият план се проваля, човекът се връща унил на “клона” до събратята си “лешояди” и историята се повтаря:

– Ей, Митко, к’во ‘ше праим?
– Не знам, к’во искаш да праим?
– …

(пуснете си лешоядите от “Книга за джунглата” в youtube, невероятни скици са)

Веднъж се случи инцидентно да нямам нито цигари, нито стотинки и да си пия бирата на Народния театър. Един мой стар познайник,
чието падение без да искам проследих в рамките на четирите си години следване, тъй като дупките между часовете прекарвах или в
Докторската градина или в Борисовата или на Народния театър, ме забеляза. Не помнеше, естествено, когато в по-трезвите си, дългокоси и хигиенични дни дойде при мен и един приятел и ни помоли да посвири на акустичната китара, на която дрънкахме тогава. Днес той имаше друга цел.

С дяволито пламъче в помътнелите си очи и чаровна семи-беззъба усмивка моят приятел ме попита дали мога да му отделя една минутка. Сравнително млад и все още чаровен, неговата първична хубост с годините все повече залиняваше, но още можеше да познаеш, че някога дори е бил красив мъж. Тъй като си го знаех, аз изстрелях “Нямам цигари, а с последните си пари си взех тази бира.”. Приятелият ми се възмути и отвърна: “Ама аз нямах никакви планове да те питам за това! Исках само да разбера дали случайно не ти се намира някоя и друга гума, сиреч кондом!” – и отново пусна палавата си усмивка срещу мен.

Брей, казах си, и клошарите изпитват любов и нуждата да я правят! Въпреки сериозните проблеми като това, че Стъклената мафия им иззема бавно, но сигурно бартера с бутилки от бира с магазините, те все още имат време и желание за любов! Зарових глава из дебрите на раницата си, издирих 57 стотинки и ги изсипах в шепата му. Приятелят ми ми благодари и запраши.

Чувствах се доволен, в идеалистичната част от съзнанието си бях помогнал на един човек да следва любовта си, в прагматичната част от съзнанието си бях предотвратил неминуемата поява на още един клошар (защото доколкото разбрах, възлюбената на моя приятел си беше от неговата черга), а в чисто мъжката част на съзнанието си… е, всички знаем как е.

Представете си разочарованието ми когато идеализмът и прагматизмът ми бяха разбити на пух и прах от чисто и просто просташко-мъжкият зов на нагона, който дочух да крещи пред Народният театър моят приятел: “Ей, тая вечер ‘ше ***! Чуваш ли, Пено! Тая вечер ‘ше ***!”

*

Както и по принцип, поука няма. Просто се чудя. Понякога ми е смешно. После тъжно. Често се чувствам виновен, че ми е смешно. Друг път просто размишлявам дали ще горя в Ада заради това и след кратко чудене отсъждам, че да, определено има подготвен казан за мен някъде там, долу. После пак ми е тъжно. Предполагам всички тия неща са нормални. Но ако съм успял да разсмея читателя, то поне не съм сам. Всеки от нас ще дели казан с един друг такъв Човек, който се смее на Клетници (просто и в Ада е криза, няма  персонални казани, съжалявам; аз по принцип съм чист, та на който му се падне моя казан, да не се плаши). А и какъв друг по-добър начин да направиш трайно впечатление на някого, освен да го разсмееш? Заради смеха помним. Тъгата забравяме. А аз продъжавам да се чудя. Да ми е смешно. После – тъжно…

**

– Ивайло Сарандев (Preacher)

Снимки: http://www.svsedmochislenitsi.com/,
http://www.dnevnik.bg/, http://disney.wikia.com/

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s