oceancityges

Американска мечта без английски? – едва ли…

Теодора Тодорова

Слънчев горещ майски следобед. В единствения, стигащ до двете крайни точки на Оушън сити, логично претъпкан автобус е тихо и спокойно. Шофьорът известява пътниците коя е следващата спирка. Много хора стават и се приготвят за слизане.  Залезът наближава, но слънцето все още грее много силно и лъчите му проникват през перфектно измитите прозорци на автобуса и се отразяват в очилата на възрастната жена срещу мен, която чете последната книга на Джон Гришам с голям интерес. Градът е много красив – хората са усмихнати, улиците-чисти, престоят  – приятен. Всичко това носи усещането за спасение от панелните блокове и вечно недоволния и намръщен български народ…

Изведнъж някой ме потупва по рамото и казва: „Тьеб  тъ знам“.  Звучната, иначе може би красива по някакъв свой начин, диалектна българска реч ме изненадва– знам, че в това градче има много българи, но бях успяла да се откъсна от тази страна на българската действителност и се чувствах доста добре… До този момент.

–          Познаваме ли се? –решавам все пак да попитам аз ( с ясното съзнание, че никога не съм виждала въпросния субект)

–          Виждала съм тъ. Май на Лондон тъ мьернах. Ти на Вашингтон ли ходи, или на Ню Йорк?

Усмихвам се – иска ми се да й изнеса една бърза лекция по правоговор, но се сдържам. Днес съм в добро настроение – няма да се заяждам с хората. Тъкмо тръгвам да й отговоря  на въпроса, но тя не ме дочаква, а започва да разказва как дошла в  „ужасната Америка“ и как„тьези лоши американци“ мразели българите и въобще всички чужденци, как я уволнили, защото не можела да разбира какво й говорят клиентите в ресторанта, как не можела да си намери нова работа…

Аз я изслушвам внимателно, като през цялото време съм почти сигурна за отговора на въпроса, който вече нямам търпение да й задам.

–          Как си с английския?

–          Емчи как да съм. Филмчьета, пьеснички. Знам как да си кажа името (смее се, а аз се чудя кое точно в цялата картинка е смешното). Ама тье тьез американцитье искат да говориш като тях… А пък то тьй ни може… Егати американската мечта! Не съм била знаела английски – емчи ко от туй? Не съм човьек ли?

Иска ми се да й разкажа толкова много неща. Искам да й кажа, че ако не знае езика, не може да очаква да стане мениджър в някоя голяма компания, че без положен усърден труд не можеш да очаква велики резултати… Но тя тези неща сигурно ги е чувала. И какво от това? Тя иска. Без значение дали може. Това е типична българска черта. Веднага си правя асоциация с едно момче, което видях по телевизията преди няколко месеца – то беше на 17 години и протестираше, че работи за 400 лв. Никой тогава не го попита колко пари очаква да печели, като дори няма средно завършено образование. А на мен в този момент ми идваше да счупя телевизора, но да не се отклоняваме от темата.

Нашата героиня е една от многото, тръгнали да търсят щастието отвъд океана. И в това няма нищо лошо. Стига да знаеш как да го търсиш. Но ако чакаш птичката сама да кацне на рамото ти и това е единственото нещо, на което разчиташ, ще има доста да почакаш…

Не е голяма философия да знаеш английски език в днешно време. Да не говорим, че това е минимумът чужда реч, която трябва да владееш. Особено ако искаш да живееш в Америка.  Искам да й го кажа. Това и още много, много неща. Но трябва да слизам. А и не знам дали има смисъл. Понякога съветите по екзистенциални въпроси са загубена кауза. А мечтите… Е, поне да мечтаеш е безплатно…

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s