event_77154

„Възгледите на един учител” – смях през сълзи

Image

Христина Спасова, 17 550

Предполагам всеки знае кой е Камен Донев, или ако не го е виждал лично, то поне е чувал за неговите представления – перфектната комбинация на смешно и сериозно,на музика и танци.

Мястото е зала 1 на НДК. След като поне три месеца по-рано се редях на опашката за билети, днес най-после се озовах на постановката на гения Камен Донев „Възгледите на един учител за всеобщата просвета” – спектакъл, който очаквах с огромно нетърпение. Пристигам в прилично време – 15 минути преди официално обявения час за начало. Залата все още е доста празна, което обяснява насъбралата се тълпа пушачи на входа на НДК. Зад мен са седнали няколко по-възрастни жени, които обсъждат развитието на вчерашния епизод на някакъв сериал и „хрупат” нещо, за да не им е „скучно”, докато чакат.

Всяко ново попълнение в нашия сектор е обстойно коментирано, включително възпитание, произход, облекло, парфюм, само за ДНК теста не чух. Коментарите ми идват повече, както и уханията, с които прииждащите дами са се поляли, затова поглеждам нетърпеливо часовника. Виждам, че е почти време за начало, но по неизвестни за мен причини, залата все още се пълни доста бавно. Като че ли българската точност отговаря на друга часова зона, различна от общоприетата.

С около 20мин. закъснение спектакълът започва. Още чувам скърцането на врати от изостанали зрители, напътствията по телефона как да намерят на тъмно пътя до своите места и виждам светналите екрани на телефоните последен модел – като ще се излагаме, поне да сме модерни.

Камен Донев излиза на сцената и залата замлъква.

Камен Донев започва разказа си с красива песен в чест на неговия идол, на кумира на няколко поколения – покойния Тодор Колев. Спектакълът преминава в коментар за невежеството на някои хора и тяхното неразбиране на проблема и продължава в описание на абстрактни картини. Думите уж се леят хаотично – патосът, емоцията, езикът на тялото са тези, които ги превръщат в една комична, но доста реалистична, оценка на съвременното изкуство, на която няма как да сдържиш смеха си.

Някъде между смешното и сериозното Камен Донев заговаря за възпитанието на по-малките още от ранна детска възраст – за каменното спокойствие на някои родители, за изследователския интерес на прохождащите, за находките по българския плаж (къде органични, къде не), за липсата на достатъчно внимание и любов към децата, което по-късно се отразява на тяхното възпитание. Публиката се смее, някои нейни представители пред мен даже толкова силно, че седалката се тресе и аз се притеснявам дали ще издържи на „напъните”.  Разказът не търпи застой – между скечовете и изводите Камен Донев танцува, пее, прави акробатики. Компания на сцената му правят Оркестърът на Националната опера и балет, състезатели по танци, детска вокална група Бон Бон и много други талантливи творци.

В един момент спектакълът преминава в анализ на проблеми от българското ежедневие – липсата на културни и образовани хора, на четящи деца, на развитие на туризма. Последната част ми прави най-силно впечатление. Камен Донев разказва за „потрошените” пътища, по които всеки ден пътуваме, за „тръпката дали ще стигнеш жив”, за липсата на обозначителни табели, за изненадващи срещи с представители на КАТ и дълбокосмилените разговори, които ни се налага да водим с тях. Смеем се със сълзи, но не знам дали сълзите идват от комичното или от реалистичното, защото почти всеки от залата е попадал в подобна тъжна картинка.

В остатъка от представлението Камен Донев продължава да ни обръща внимание на реални проблеми от нашето ежедневие, погледнати през призмата на смеха. Може би така понасяме истината по-леко. Думите се леят, на места иронията преминава в хипербола, хиперболата в гротеска – смехът не спира, а с него и сълзите.

В края на спектакъла публиката е на крака, благодарна на актьора за прекрасното шоу, за веселите моменти и реалистичната оценка, за това, че поне тази вечер тя вижда проблемите от ежедневието й не по онзи грозен и отблъскващ начин, който й е натякван от телевизии и вестници.

На излизане от НДК тълпата върви като разпуснато стадо, което бърза да напусне сградата на културата сякаш е нещо заразно. Вратите се оказват малки за самочувствието и претенциите на хората, защото всеки се смята за по-важен от другия.

Излизам навън, където вече е тъмно и вали. Явно общината страда от недостиг насредства и не може да постави няколко лампи, които да покажат „правия път” на хората. Без да разбера как, усещам, че нагазвам в някоя от дълбоките локви-океани пред входа на Националния ни дворец на културата. Успявам да доплувам до „отсрещния бряг”, цялата подгизнала и се чудя – да се смея ли или да плача?

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s