gotham-hospital-explosion-snapshot20080504105934

За България – реалистично и мизерно

gotham-hospital-explosion-snapshot20080504105934

Страхил Ал.Василев

Оптимист съм. На 22 години. И винаги защитавам тезата, че в България има както живот, така и пълноценна реализация за младите хора. Наблягам на “младите хора”, защото от те са новаторите, те трябва да бъдат оптимистите, за да може да съществува една държава.

Преди седмица пътувах “на стоп”. До Хасково. За пет часа се запознах с петима различни човеци, които не се познаваха един-друг. Те обаче си приличаха по думите и тона – за състоянието на България. Да, страната е хубава, но работа няма, парите са малко, младите бягат в чужбина, а това тежи на родителите… Това ме накара да си задам въпроса, дали оптимизмът не е твърде утопичен… Голяма част от българите не живеят. Те преживяват и просто съществуват. Причината? Причината са политиците, които не се интересуват от малкия човек, освен във време на избори. С няколко думи – малкият човек е мизерен, беден, нямащ, едва свързващ двата края.

Застанал н един от изходите на София се стопирам в посока Пловдив, Хасково или където и да било. Спира ми един човек, кара стара “баничарка”. Ще го нарека Иван. Само след 10 минути с чичо Иван сме като стари приятели, обединени около разговора за положението в страната. “Парите са малко, но без работа не става”. Разказва ми за малката заплата, която взима, за намаляващия град, в който живее, за отиващите към чужбина млади хора. И за надупчените пътища, по които шофира по дестинацията Асеновград-Пловдив-София. “Красива природа си имаме, но пари нямаме”, казва той.

В началото думите на чичо Иван ми се струваха просто като някакво случайно оплакване, което обаче се оказва тенденция в мисленето на българина. И има защо – в продължение на повече он 70 годни различни политически строеве го вкарват в “миша дупка”. А за разлика от много други страни, представителите на българските политичски строеве винаги са мислели и мислят само за себе си, а не за народа.

И за да не звучат думите ми като приказки на вятъра, продължавам с пътуването си към Хасково. На изхода на Пловдив ми спира шофьор на камион. Ще го нарека чичо Георги. Чичо Георги кара плодове и в началото с усмивка ми разказва за сина си, които ми е набор и е заминал за Германия и работи като строител. Бащата обаче не е виждал сина си от половин година. И разказът го натъжава. “Ако от работа се изкарваха пари, синът ми щеше да е тук и нямаше да се притеснявам”, разказва чичо Георги. И той получава малка заплата, с която приживява, и неговото семейство е разделено заради гнусните, но нужни пари, и неговата кола се троши от дупките по пътя. Подобно на чичо Иван и чичо Георги оценява красотата на българската природа и безкрайно лошото си финансово състояние.

“Само природата ни е хубава значи”, мисля си аз. Младежкото ми съзнание все още не може да приеме статутквото. Зная, че ще продължа да се боря.

Вдигам палец и ми спират леля Елена и дъщеря й – Виолета. Две усмихнати жени, с история, приличаща на предишните две. Преди Първомай ми спира Любо – той също е обезнадежден. Не са му плащали заплатата от два месеца. Мисли да заминава – в чужбина. Неопределено. След Първомай ми спира Димитър. Димитър живее в София. Отива да види родителите си, които живеят на 400 км. от него.

Всички разговори си приличаха. Обезвереността, объркаността и преживяването бяха допирните им точки. Положението у нас е трагично. Пари – няма. Пътища – няма. Семейства – няма. Удовлетвореност – няма. Спокойствие – няма. Тук няма място за оптимизъм, а само за реализъм.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s